СЕДМА ГЛАВА

Той лежеше на обраснало с трева възвишение и гледаше облаците, които плуваха по високото синьо небе. Беше му хубаво и удобно, но на съседното възвишение усещаше остра пронизваща болка. Тя беше извън него и същевременно вътре, особено в десния хълбок и в тила. Някой кресна: «Да не е пукнал? Главите ви ще откъсна!» И тогава от небето върху него се изля маса ледена вода. Той наистина лежеше и гледаше небето, но не на възвишение, а в локва и небето не беше синьо, а оловночерно, озарено отдолу в червено. «Нищо му няма — каза друг глас. — Жив е, блещи очи». Значи аз съм жив, помисли си той. За мене говорят. Аз блещя очи. Но защо се кълчат? Да не са забравили да говорят човешки?

До него някой се размърда и тежко зашляпа из водата. На небето се появи черен силует на глава с островърха шапка.

— Развържете ми краката — сърдито каза Румата и усети остра болка в разбитите си устни. Облиза ги с език. Ама че устни, помисли си той. Не устни, а мекици.

Някой се залови за краката му, като грубо ги дърпаше и премяташе. Около него хората си подмятаха тихичко:

— Здравата сте го разкрасили…

— Какво да правим, за малко не избяга… Омагьосан, стрелите отскачат от него…

— Познавах един такъв, с брадва да го биеш, нищо му не става.

— Може би е бил селянин…

— Селянин, разбира се…

— Туйто. А пък този е благородник.

— А, мътната да ви вземе… Едни възли сте навързали, не може да се оправи човек… Я дайте огън!

— С ножа бе.

— Ох, братя, ох, не го развързвайте. Да не започне отново да ни млати… За малко не ми смаза главата.

— И сега едва ли ще започне…

— Вие, братя, каквото щете, ама аз здравата го удрях с копието. Че аз ризници съм пробивал.

Властният глас от тъмнината викна:

— Ей, скоро ли ще свършите?

Румата усети, че краката му са свободни, напрегна се и седна. Няколко нисички щурмоваци мълчаливо го наблюдаваха как се търкаля в локвата. Румата стисна челюсти от срам и унижение. Помръдна плешките си: ръцете му бяха извити отзад, но така, че дори не можеше да разбере къде са лактите му, къде са китките. Събра всички сили, със скок се изправи и веднага го преряза остра болка в хълбока. Щурмоваците се засмяха.

— Май няма да избяга — каза един.

— Да, уморен е, мътната го взела…

— Какво, дон, не е приятно, а?

— Стига сте дрънкали — каза от тъмнината властният глас. — Елате тук, дон Румата.

Румата тръгна към гласа, чувствувайки, че се клатушка насам-натам. Отнякъде изскочи мъничък човечец с факел и тръгна отпред. Румата позна мястото: едно от безбройните вътрешни дворчета на министерството за защита на короната, някъде около кралските конюшни. Той бързо се сети — ако го поведат надясно — значи в Кулата, в затвора. Ако го поведат наляво — в канцеларията. Той тръсна глава. Нищо, помисли си. Щом съм жив, ще се преборим. Свиха наляво. Няма да бъде изведнъж, помисли си Румата. Ще има предварително следствие. Страшно. Щом работата е стигнала до следствие, в какво могат да ме обвинят? Май че е ясно. Поканването на отровителя Будах, отравяне на краля, заговор против короната… Може би убийство на принца. И, разбира се, шпионаж в полза на Ирукан, Соан, варварите, бароните, Светия орден и прочее, и прочее… Просто ми е чудно, че още съм жив. Значи още нещо е намислила тази безцветна гъба.

— Насам — каза човекът с властния глас. Той отвори нисичка врата и Румата, навеждайки се, влезе в просторно, осветено от десетина светилници помещение. По средата върху овехтял килим седяха и лежаха вързани окървавени хора. Някои от тях бяха вече или мъртви, или в безсъзнание. Почти всичките бяха боси, със съдрани пижами. Покрай стените, нехайно опрени на брадвите и алебардите, стояха червендалести щурмоваци, свирепи и самодоволни — победители. Пред тях се разхождаше насам-натам с ръце отзад офицер, с меч, със сив мундир, чиято яка беше страшно замърсена. Спътникът на Румата, висок човек с черен плащ, отиде при офицера и му пошепна нещо на ухото.

Офицерът кимна, погледна с интерес Румата и се скри зад пъстрите завеси в противоположния край на стаята.

Щурмоваците също така с интерес разглеждаха Румата. Един от тях, с подпухнало око, каза:

— Хубаво камъче има донът!

— Камъчето е един път — съгласи се друг. — Тъкмо за краля. И обръчът е от чисто злато.

— Сега ние сами сме си крале.

— Да го свалим ли, а?

— Сти-и-га — тихо каза човекът с черния плащ. Щурмоваците изненадани втренчиха очи в него.

— Кой ли пък още иска да ни се перчи? — каза щурмовакът с подпухналото око.

Човекът с плаща не отговори, обърна се гърбом към щурмовака, отиде при Румата и застана до него. Щурмоваците злобно го оглеждаха от главата до петите.

— Май че е поп? — каза щурмовакът с подпухналото око. — Ей, попе, искаш ли да те тропна?

Щурмоваците се засмяха на висок глас. Щурмовакът с подпухналото око премести брадвата от едната в другата ръка, плю си на дланите и тръгна към Румата. Ох, сега ще му дам да се разбере, помисли си Румата, като бавно отдръпваше назад десния си крак.

— Кого съм бил винаги — продължи щурмовакът, като спря пред него и започна да разглежда човека с черния плащ, — нали поповете, разните граматици и калфи. Нали…

Човекът с плаща вдигна ръка с длан нагоре. Под тавана нещо звънко издрънча. З-ъ-н! Щурмовакът с подпухналото око изпусна брадвата и се просна по гръб. В средата на челото му стърчеше къса дебела арбалетна стрела с гъсти пера. Стана тихо. Щурмоваците заотстъпваха назад, като страхливо опипваха с очи отдушниците по тавана. Човекът с плаща свали ръка и заповяда:

— Приберете тази мърша, бързо!

Няколко щурмоваци се спуснаха, хванаха убития за краката и за ръцете и го повлякоха навън. Иззад завесата изскочи сивият офицер и им махна да дойдат.

— Да вървим, дон Румата — каза човекът с плаща.

Румата тръгна към завесата, заобикаляйки купчината пленници. Нищо не разбирам, мислеше си той. Зад завесата в тъмното го хванаха, опипаха го, смъкнаха от пояса му празните ножници и го избутаха на светло.

Румата веднага разбра къде се е озовал. Това беше познатият му кабинет на дон Реба в лилавите покои. Дон Реба седеше на същото място и в абсолтно същата поза, напрегнато изправен, опрял лакти на масата и преплел пръсти. Ами май старецът има хемороиди, ни в клин, ни в ръкав със съжаление си помисли Румата. Вдясно от дон Реба седеше отец Цупик, важен, съсредоточен, със свити устни. Отляво седеше добродушно усмихващ се шишко с капитански отличителни знаци на сивия мундир. В кабинета нямаше никакъв друг човек. Когато Румата влезе, дон Реба тихо и дружелюбно каза:

— А, приятели, ето го и благородния дон Румата.

Отец Цупик направи пренебрежителна гримаса, а шишкото благосклонно закима с глава.

— Наш стар и твърде последователен неприятел — каза дон Реба.

— Щом е неприятел, да се обеси — прегракнало каза отец Цупик.

— А вашето мнение, брат Аба? — попита дон Реба, като любезно се наведе към шишкото.

— Вие знаете… Аз май… — брат Аба смутено и като дете се усмихна, разпервайки късите си ръчички. — На мене май, знаете ли, ми е все едно. Но може би все пак да не го бесим? Може би трябва да го изгорим, какво смятате, дон Реба?

— Да, може би — замислено каза дон Реба.

— Нали разбирате — продължи очарователният брат Аба, като приятелски се усмихваше на Румата. — Бесят се отрепките, дребосъците… А ние сме длъжни да запазим у народа уважението към съсловията. Все пак той е издънка на стар род, голям ирукански шпионин… Ирукански, струва ми се, нали не греша? — Той взе от масата едно листче и се взря в него с късогледите си очи. — Ах, той бил и соански… Още по-добре!

— Да го изгорим, щом трябва — съгласи се отец Цупик.

— Добре — каза дон Реба. — Разбрахме се. Да го изгорим.

— Впрочем смятам, че дон Румата може да облекчи участта си — каза брат Аба. — Разбирате ли ме, дон Реба?

— Да си призная, не напълно…

— Имотът! Мой благороден дон, имотът! Руматите са приказно богат род!…

— Вие, както винаги, сте прав — каза дон Реба.

Отец Цупик се прозя, закривайки устата си с ръка, и хвърли поглед към лилавите завеси вдясно от масата.

— Тогава да започнем подред — с въздишка каза дон Реба.

Отец Цупик все поглеждаше към завесата. Той явно очакваше нещо и изобщо не се интересуваше от разпита. Каква е тази комедия? — мислеше си Румата. — Какво значи това?

— И тъй, благородни дон — каза дон Реба, като се обърна към Румата, — ще ни бъде изключително приятно да чуем вашите отговори на някои въпроси, които ни интересуват.

— Развържете ми ръцете — каза Румата.

Отец Цупик трепна и със съмнение прехапа устни. Брат Аба започна отчаяно да клати глава.

— А? — каза дон Реба и погледна най-напред брат Аба, а след това отец Цупик. — Разбирам ви, приятели. Обаче, като се вземат предвид обстоятелствата, за които дон Румата вероятно се досеща… — той с многозначителен поглед огледа отдушниците на тавана. — Развържете му ръцете — каза той, като повиши глас.

Някой безшумно се приближи отзад. Румата усети как нечии странно меки, ловки пръсти се докоснаха до ръцете му, чу скърцане от прорязани въжета. Брат Аба с неочаквана за неговата пълнота пъргавина измъкна изпод масата огромен боен арбалет и го сложи пред себе си върху книжата. Ръцете на Румата паднаха като въжета покрай тялото му. Той почти не ги усещаше.

— И тъй, да започнем — бодро каза дон Реба. — Вашето име, род, звание?

— Румата от рода на Есторските Румати. Благороден дворянин до двадесет и втория прадядо.

Румата се озърна, седна на дивана и започна да масажира китките на ръцете си. Брат Аба развълнувано пухтеше и го взе на мушката.

— Баща ви?

— Моят благороден баща е имперски съветник, предан слуга и личен приятел на императора.

— Жив ли е?

— Умря.

— Отдавна ли?

— Преди единадесет години.

— На колко години сте?

Румата не успя да отговори. Зад лилавата завеса се чу шум, брат Аба недоволно се обърна. Отец Цупик зловещо усмихнат, бавно се надигна.

— Ето ви и краят, драги ми господа!… — започна той весело и злорадо.

Иззад завесите изскочиха трима души, които Румата най-малко беше очаквал да види тук. Отец Цупик очевидно също не беше ги очаквал. Бяха яки монаси с черни раса с качулки, надвесени над очите. Те бързо и безшумно се спуснаха към отец Цупик и го хванаха за лактите.

— А… м-м-м-м… — промънка отец Цупик. Смъртна бледнина покри лицето му. Без съмнение той беше очаквал съвсем друго нещо.

— Какво смятате, брат Аба? — спокойно попита док Реба, като се наведе към шишкото.

— Ами, разбира се! — решително отвърна брат Аба. — Без съмнение!

Дон Реба направи слабо движение с ръка. Монасите повдигнаха отец Цупик и все така безшумно стъпвайки, го изнесоха зад завесата. Румата с погнуса се намръщи. Брат Аба потърка меките си ръчички и бодро каза:

— Всичко мина идеално, какво мислите, дон Реба?

— Да, не е лошо — съгласи се дон Реба. — Обаче да продължим. На колко години сте, дон Румата?

— На тридесет и пет.

— Кога сте дошли в Арканар?

— Преди пет години.

— Откъде?

— Дотогава живеех в Естор, в родовия си замък.

— А каква беше целта на това преместване?

— Обстоятелствата ме принудиха да напусна Естор. Търсех столица, равна по блясък със столицата на метрополията.

По ръцете му най-после полазиха огнени тръпки. Румата търпеливо и упорито продължаваше да масажира подпухналите си китки.

— И все пак, какви бяха тези обстоятелства? — попита дон Реба.

— Убих на дуел един член от императорското семейство.

— Така значи? Кого точно?

— Младия херцог Екина.

— Каква беше причината за дуела?

— Жена — късо каза Румата.

У него се появи чувството, че всичките тези въпроси нищо не значат. Че това е все същата игра, каквато беше и обсъждането на начина за екзекуция. И тримата чакат нещо. Аз чакам да престанат да тръпнат ръцете ми. Брат Аба — глупакът — чака кога на коленете му ще се изсипе златото от родовата съкровищница на дон Румата. Дон Реба също чака нещо… Но монасите, монасите! Откъде се взеха в двореца монасите? Отгоре на всичко такива сръчни и отракани момчета.

— Името на жената?

Ама че въпроси, помисли си Румата. По-глупави не могат да се измислят. Я да опитам аз да ги размърдам…

— Дона Рита — отвърна той.

— Не очаквах, че ще отговорите. Благодаря ви.

— Винаги на вашите услуги.

Дон Реба се поклони.

— Случвало ли ви се е да ходите в Ирукан?

— Не!

— Уверен ли сте!

— Вие също.

— Ние искаме истината! — назидателно каза дон Реба. Брат Аба кимна с глава. — Само истината.

— Аха — каза Румата. — А на мен ми се стори… — той млъкна.

— Какво ви се стори?

— Стори ми се, че вие най-вече искате да пипнете моя родов имот. Изобщо не мога да си представя, дон Реба, по какъв начин се надявате да го получите?

— Ами дарителницата? — извика брат Аба.

Румата се засмя колкото се може и по-нахално.

— Ти си глупак, брат Аба, или как ти беше името… Веднага си личи, че си бакалин. Нима не ти е известно, че майоратът не подлежи на предаване в чужди ръце.

Явно беше, че брат Аба здравата се беше разгневил, но се сдържаше.

— Не бива да разговаряте с такъв тон — меко каза дон Реба.

— Нали искате истината? — възрази Румата. — Ето ви истината, цялата истина и само истината: брат Аба е глупак и бакалин.

Обаче брат Аба вече беше се овладял.

— Струва ми се, че се отклонихме — каза той с усмивка. — Какво смятате, дон Реба?

— Вие, както винаги, сте прав. — Благородни дон, ами не ви ли се е случвало да ходите в Соан?

— Бил съм в Соан.

— С каква цел?

— Да посетя Академията на науките.

— Странна цел за един млад човек с вашето положение.

— Мой каприз.

— А познавате ли се с генералния съдия на Соан дон Кондор?

Румата застана нащрек.

— Той е стар приятел на нашето семейство.

— Извънредно благороден човек, нали?

— Твърде почтена личност.

— А на вас известно ли ви е, че дон Кондор е участник в заговора против негово величество?

Румата вдигна глава.

— Запомнете веднъж завинаги, дон Реба — каза той високомерно. — За нас, родовото дворянство от метрополията, всички тези соани и ирукани, пък и Арканар са били и ще си останат завинаги васали на имперската корона. — Той преметна крак върху крак и се извърна настрани.

Дон Реба замислено го гледаше.

— Вие богат ли сте?

— Мога да купя целия Арканар, но не ме интересуват отпадъци…

Дон Реба въздъхна.

— Кръв капе от сърцето ми — каза той. — Да отрежа такава славна фиданка от такъв славен род!… Би било престъпление, ако не го налагаше държавната необходимост.

— По-малко мислете за държавната необходимост — каза Румата — и повече мислете за собствената си кожа.

— Прав сте — каза дон Реба и щракна пръсти.

Румата бързо напрегна и отново отпусна мускулите си. Струва ми се, тялото ми се движи. Иззад завесата отново изскочиха трима монаси. С все същата неуловима бързина и точност, която говореше за огромен опит, те заобиколиха брат Аба, който продължаваше подлизурски да се усмихва, хванаха го и извиха ръцете му отзад.

— Ох, ох, ох, ох!… — записка брат Абат. Дебелото му лице се изкриви от болка.

— По-бързо, по-бързо, не се бавете! — с отвращение каза дон Реба.

Шишкото бясно се съпротивляваше, докато го мъкнеха към завесата, чуваше се как крещи и писка, след това изведнъж зарева със страшен, неузнаваем глас и веднага млъкна. Дон Реба стана и внимателно свали стрелата от арбалета. Румата смаяно го наблюдаваше.

Дон Реба се разхождаше насам-натам из стаята и замислено се почесваше по гърба с арбалетната стрела. «Добре, добре — мърмореше си той почти нежно. — Прелестно…» Той като че ли беше забравил за Румата. Крачките му ставаха все по-бързи, той размахваше стрелата като диригентска палка. След това изведнъж рязко спря зад масата, захвърли стрелата, внимателно седна и каза, засмян до ушите:

— Ама как ги, а?… Никой дори не гъкна!… Мисля, че у вас така не могат…

Румата мълчеше.

— Да-а-а — каза дон Реба провлечено и замечтано, — добре — мърмореше си той почти нежно. — Прелестно!… Е, какво пък, сега да поговорим, дон Румата. А може би вие не сте Румата! И може би дори не сте дон? А?…

Румата не отговори, разглеждаше го с интерес. Блед, с червени жилки на носа, целият трепери от възбуда и така му се ще да завика, да запляска с ръце: «А аз зная, а аз зная!» Нищо не знаеш, кучи сине. И да узнаеш, няма да повярваш. Хайде говори, говори, слушам те.

— Слушам ви — каза той.

— Вие не сте дон Румата — обяви дон Реба. — Вие сте самозванец. — Той строго гледаше към Румата. — Румата Есторски е умрял преди пет години и лежи във фамилната гробница на своя род. И светците отдавна са успокоили неговата метежна и откровено казано, не много чиста душа. Какво смятате, сами ли ще си признаете или да ви помогнем?

— Сам ще си призная — каза Румата. — Казвам се Румата Есторски и не съм свикнал да се съмняват в думите ми.

Ще се опитам малко да те поразсърдя, помисли си той. Боли ме хълбокът, иначе щях да те пратя за сапун.

— Виждам, че ще трябва да продължим разговора на друго място — зловещо каза дон Реба.

С лицето му ставаха чудни промени. Изчезна приятната усмивка, устните му се свиха в права линия. Странно и болезнено замърда кожата на челото му. Да, помисли си Румата, от такъв човек може да се изплаши.

— Хемороиди ли имате? — съчувствено попита той.

В очите на дон Реба нещо трепна, но изразът на лицето не се промени. Той се престори, че не е чул.

— Лошо сте използували Будах — каза Румата. — Той е отличен специалист. Беше… — добави той многозначително.

В безцветните очи отново нещо трепна. Аха — помисли си Румата, — значи Будах е още жив… Той се намести по-удобно и обхвана с ръце коляното си.

— Значи отказвате да си признаете — рече дон Реба.

— Какво?

— Че сте самозванец.

— Уважаеми Реба — каза Румата наставнически. — Такива неща се доказват. Та вие ме обиждате!

На лицето на дон Реба се появи любезност.

— Драги ми дон Румата — каза той. — Извинявайте, но засега ще ви наричам с това име. Знайте, че обикновено аз никога нищо не доказвам. Доказват го там, във Веселата кула. За тази цел си имам опитни, добре платени специалисти, които с помощта на мелачката на свети Мика, на обувките на господа бога, на ръкавиците на великомъченица Пата или, да речем, седалката… е-е… виноват, креслото на Тоц Воина, могат да докажат, каквото си пожелая. Че има бог и че няма бог. Че хората ходят на ръце и че хората ходят на хълбоци. Разбирате ли ме? Може би вие не знаете, но съществува цяла наука за получаване на доказателства. Помислете си сам: защо трябва да доказвам онова, което сам зная? Освен това признанието с нищо не ви заплашва…

— Мен не ме заплашва — каза Румата, — заплашва вас.

Известно време дон Реба размишляваше.

— Добре — каза той. — Очевидно ще трябва да започна все пак аз. Нека разгледаме в какво е уличен дон Румата Есторски през петте години на своя задгробен живот в Арканарското кралство. А вие след това ще ми обясните смисъла на всички тези неща.

— Не ми се ще да давам прибързани обещания — каза Румата, — но ще ви изслушам с интерес.

Дон Реба взе да рови из бюрото си, измъкна блокче плътна хартия и вдигнал вежди, го разгледа.

— Трябва да знаете — каза той с дружелюбна усмивка, — трябва да знаете, че аз, министърът за защита на арканарската корона, предприех някои акции против така наречените книжници, учени и други безполезни и вредни за държавата хора. Тези акции срещнаха странно противодействие. Докато целият народ в единен устрем, запазвайки верността си към краля, а така също към арканарските традиции, с всички сили ми помагаше — предаваше укрилите се, линчуваше ги, посочваше подозрителните, убягнали моето внимание, — в същото време някой неизвестен, но твърде енергичен човек измъкваше изпод носа ни и изпращаше зад границите на кралството най-важните, най-отявлените и отвратителни престъпници. Така ни се изплъзнаха безбожният астролог Багир Кисенски; престъпният алхимик Синда, свързан, както е доказано, с нечистата сила и с ируканските власти; гадният памфлетист и смутител на спокойствието Цурен и редица други по-малки по ранг. Скри се някъде побърканият магьосник и механик Кабани. Някой похарчи маса злато, за да попречи да се излее народният гняв срещу богоомразните шпиони и отровители, бившите придворни и знахари на негово величество. Някой при наистина фантастични обстоятелства, които ни карат отново да си спомним за врага на рода человечески, освободи от ареста чудовището на разврата и развратител на народните души, главатаря на селския бунт Арата Гърбавия… — Дон Реба спря и като мърдаше кожата на челото си, многозначително погледна Румата. Румата, вдигнал глава към тавана, замечтано се усмихваше. Той беше отвлякъл Арата Гърбавия. Беше долетял за него с хеликоптер. Това беше направило страшно впечатление на стражите. Впрочем на Арата също. И все пак юначага съм, помисли си той. Хубава работа свърших.

— Трябва да знаете — продължи дон Реба, — че споменатият главатар Арата сега скита начело на разбунтувалите се крепостни селяни в източните области на метрополията, пролива изобилно благородническа кръв и не изпитва липса нито от пари, нито от оръжие.

— Вярвам — каза Румата. — Той веднага ми се видя много смел човек.

— Значи признавате си? — веднага каза дон Реба.

— Какво? — учуди се Румата.

Известно време те се гледаха право в очите.

— Продължавам — каза дон Реба. — За спасяването на тези развратители на душите вие, дон Румата, по мои скромни и непълни пресмятания сте похарчили най-малко три товара злато. Не говоря, че при това вие навеки сте се осквернили чрез общуване с нечистата сила. Не говоря също така, че през цялото време, откакто се намирате в пределите на Арканарското кралство, не сте получили от своите есторски владения дори една медна пара, пък и на какво основание? За какво трябва да се снабдява с пари един покойник, дори когато той е роднина? Но вашето злато! — Той отвори една кутия, затрупана под книжата на масата, и извади от нея шепа златни монети с профила на Пиц Шести.

— Само това злато е достатъчно, за да ви изгорим на клада — записка той. — Това е дяволско злато! Човешки ръце не са в състояние да изработят такъв чист метал!

Той пронизваше с поглед Румата. Да, великодушно си помисли Румата, юначага, тази работа май не я дообмислихме. И май той пръв я забеляза. Трябва да се има предвид. Реба изведнъж отново стихна. В гласа му започнаха да звучат съчувствени бащински нотки:

— Изобщо вие се държите твърде непредпазливо, дон Румата. Аз постоянно така се тревожех за вас… Вие сте такъв дуелист, такъв кавгаджия! Сто двадесет и шест дуела за пет години! И нито един убит… В края на краищата от това нещо можеха да се направят изводи. Аз например ги направих и не само аз. Тази нощ например брат Аба — не е хубаво да се говори лошо за покойници, но той беше много жесток човек, трябва да си призная, че с мъка го понасях… Та брат Аба отдели за вашето арестуване не най-сръчните бойци, а най-дебелите и силните. И се оказа прав. Няколко изкълчени ръце, няколко смазани вратове, избитите зъби не се вземат предвид… и ето ви тук! А вие не можехте да не знаете, че се биете за живота си. Вие сте майстор. Вие сте без съмнение най-добрият меч в империята. Вие без съмнение сте продали душата си на дявола, защото само в ада могат да се научат тези невероятни приказни бойни хватки. Готов съм дори да допусна, че това умение ви е дадено при условие да не убивате. Макар че ми е трудно да си представя за какво му е било на дявола такова условие. Но нека с тези неща се занимават нашите схоластици…

Прекъсна го тънък писък, сякаш квичеше прасе. Той недоволно погледна към лилавите завеси. Зад завесите се биеха. Чуваха се глухи удари, писък: «Пуснете ме! Пуснете ме!» — и още някакви прегракнали гласове, псувни, викове на неразбираемо наречие. След това завесата с трясък се скъса и падна. В кабинета нахълта и падна на четири крака някакъв човек, плешив, с окървавена брада, с диво ококорени очи. Иззад завесата се подадоха огромни лапи, сграбчиха човека за краката и го помъкнаха обратно. Румата го позна. Беше Будах. Той диво крещеше:

— Измамиха ме!… Измамиха ме!… Та това беше отрова! За какво!…

Отвлякоха го в тъмното. Някакъв човек в черни дрехи бързо вдигна и окачи завесата. В настъпилата тишина зад завесите се чуха отвратителни звуци — някой повръщаше. Румата разбра.

— Къде е Будах? — попита той рязко.

— Както виждате, с него се е случило някакво нещастие — отвърна дон Реба, но си личеше, че се смути.

— Не ме баламосвайте: Къде е Будах?

— Ах, дон Румата — каза дон Реба, като клатеше глава. Той веднага се окопити. — За какво ви е Будах? Да не би да ви е роднина? Та вие никога не сте го виждали.

— Слушайте, Реба! — каза Румата бясно. — Не се шегувам с вас! Ако с Будах се случи нещо, ще пукнете като куче. Ще ви смажа.

— Няма да успеете — бързо каза дон Реба. Той беше много бледен.

— Вие сте глупак, Реба! Вие сте опитен интригант, но нищо не разбирате. Никога през живота си не сте се залавяли за такава опасна игра като сега. И дори не подозирате това.

Дон Реба се сви зад масата. Очичките му горяха като въглен. Румата чувствуваше, че той никога не е бил толкова близко до смъртта. Картите се бяха разкрили. Решаваше се кой да бъде господар в играта. Румата се напрегна, готов да скочи. Никакво оръжие — нито копието, нито стрелата, не убива моментално. Тази мисъл ясно се четеше на физиономията на дон Реба. Старецът с хемороидите искаше да живее.

— Какво искате всъщност — каза той плачливо. — Седяхме, разговаряхме… Жив е вашият Будах, жив и здрав. Той тепърва ще ме лекува. Не бива да се гневите.

— Къде е Будах?

— Във Веселата кула.

— Той ми трябва.

— На мене също ми трябва, дон Румата.

— Слушайте, Реба — каза Румата. — Не ме ядосвайте. И престанете да се преструвате. Вие се страхувате от мен. И добре правите. Будах принадлежи на мен. Разбирате ли? На мен!

Сега те и двамата стояха. Реба беше страшен. Беше посинял, устните му трескаво мърдаха, той мърмореше нещо и пръскаше слюнки.

— Хлапак! — изсъска той. — От нищо не се боя. Мога да ви смачкам като пиявица!

Той изведнъж се обърна и дръпна гоблена, който висеше зад гърба му. Откри се широк прозорец.

— Гледай!

Румата отиде до прозореца. Той гледаше към площада пред двореца. Вече се зазоряваше. Към сивото небе се издигаше димът на пожарите. На площада се търкаляха трупове. А в центъра се чернееше равен, неподвижен квадрат. Румата се взря. Това бяха конници, застанали в невероятно стройни редици, с дълги черни плащове, с черни качулки, които скриваха очите, с черни триъгълни щитове на лявата ръка и с дълги пики в дясната.

— Моля! — каза дон Реба с тенекиен глас. Той целият трепереше. — Смирените чада господни, конницата на Светия орден. Нощес слязоха в Арканарското пристанище, за да потушат варварския бунт на нощните разбойници на Вага Колелото и главозамаялите се бакали! Бунтът е потушен. Светият орден владее града и страната, занапред Арканарска област на ордена…

Румата неволно се почеса по тила. Така значи, помисли си той. Ето за кого са прокарвали път нещастните бакали, Това се казва провокация! Дон Реба тържествуващо се смееше.

— Още не сме се запознали — със същия тенекиен глас продължи той. — Да ви се представя: наместникът на светия орден в Арканарска област, епископ и боен магистър, раб божи Реба!

А можехме да се досетим, мислеше си Румата. Там, където тържествува сивотата, на власт винаги идват черните. Ех, историци, мътните ви взели… Но той сложи ръце отзад и се залюля на петите си.

— Сега съм уморон — каза той гнусливо. — Искам да спя. Искам да се измия с гореща вода и да се изчистя от кръвта и лигите на вашите главорези. Утре… по-точно днес… да речем, един час след изгрева ще се отбия във вашата канцелария. Дотогава заповедта за освобождаването на Будах трябва да бъде готова.

— Те са двайсет хиляди! — изкрещя дон Реба, като посочи с ръка към прозореца.

Румата се намръщи.

— Моля ви се, малко по-тихо — каза той. — И запомнете, Реба. Аз отлично зная, че не сте никакъв епископ. Виждам ви като на длан. Вие сте просто мръсен предател и несръчен, евтин интригант… — Дон Реба облиза устните си, очите му се изцъклиха. Румата продължи: — Аз съм безпощаден. За всяка подлост по отношение на мен или на моите приятели ще отговаряте с главата си. Мразя ви, имайте предвид. Съгласен съм да вн търпя, но ще трябва да се научите навреме да се махате от пътя ми. Разбрахте ли?

Дон Реба бързо каза с умолителна усмивка:

— Искам само едно. Искам да бъдете с мен, дон Румата. Не мога да ви убия. Не зная защо, но не мога.

— Страхувате се — каза Румата.

— Добре, страхувам се — съгласи се дон Реба. — Може би сте дявол, може би сте син божи, кой ви знае? А може би сте човек от могъщите задморски страни. Казват, че имало такива… Аз дори не се опитвам да надникна в бездната, която ви е изхвърлила. Главата ми се върти и аз чувствувам, че изпадам в ерес. Но аз също мога да ви убия. Всеки момент. Днес. Утре. Вчера. Разбирате ли?

— Не ме интересува — каза Румата.

— Какво тогава? Какво ви интересува?

— Нищо не ме интересува — каза Румата. — Забавлявам се. Не съм дявол, не съм бог, аз съм рицарят Румата Есторски, весел, благороден дворянин, изпълнен с капризи и предразсъдъци и свикнал на свобода и във всяко отношение. Запомнихте ли?

Дон Реба вече беше се съвзел. Избърса се с кърпичката и приятно се усмихна.

— Ценя вашата упоритост. В края на краищата вие също се стремите към някакви идеали и аз уважавам тези идеали, макар и да не ги разбирам. Много се радвам, че се разбрахме. Може би някога вие ще ми изложите своите възгледи и никак не е изключено да ме накарате да преразгледам своите. Хората са склонни да правят грешки. Може би и аз греша и се стремя не към онази цел, за която си струва да се работи толкова усърдно и безкористно, както работя аз. Аз съм човек с широки възгледи я съвсем ясно мога да си представя, че някога може да започна да работя рамо до рамо с вас.

— Тогава ще видим — каза Румата и тръгна към вратата. Ама че мекотело! — помисли си той. — И това ми било сътрудник. Рамо до рамо…

* * *

Градът беше скован от непоносим ужас. Червеникавото утринно слънце мрачно озаряваше пустите улици, димящите развалини, изкъртените кепенци, разбитите врати. В прахта кърваво проблясваха парчета стъкло. Безбройни ята врани се спуснаха над града като на голо поле. На площадите и по пресечките по двама и по трима стояха конници с черни дрехи — бавно се въртяха на седлата с цялото си туловище и поглеждаха през прорезите на ниско нахлупените качулки. От набързо забитите стълбове над угасналите въглени висяха върху вериги овъглени тела. Сякаш в града не беше останало нищо живо — само грачещите врани и сериозните черни убийци.

Румата мина половината път със затворени очи. Той се задъхваше, силно го болеше пребитото тяло. Хора ли са това или не са хора? Какво човешко има в тях? Едните ги колят направо на улицата, другите седят в къщи и покорно чакат реда си. И всеки си мисли: когото щат, само мене да не пипат. Хладнокръвна жестокост на тези, които колят, и хладнокръвно покорство на онези, които са клани. Най-страшното тук е хладнокръвието. Десет души стоят примрели от ужас и покорно чакат. А идва един, избира жертвата си и хладнокръвно я заколва. Душите на тези хора са пълни с мръсотии и всеки час покорно очакване ги замърсява все повече и повече. И сега в тези спотаени къщи невидимо се раждат подлеци, доносчици, убийци, хиляди хора, сковани от страх за цял живот, безпощадно ще учат на страх децата си и децата на децата си. Не мога повече, повтаряше си Румата, още малко и ще се побъркам и ще стана същият, още малко и окончателно ще престана да разбирам защо съм тук… Трябва да се наспя, да не гледам всичките тези неща, да се успокоя…

«… В края на годината на Водата — в еди-коя си година по новото летоброене — центробежните процеси в древната империя станаха значителни. Като се възползува от това, Светият орден, който по същество представлява интересите на най-реакционните групи от феодалното общество, които на всяка цена се стремяха да спрат разложението…» Ами как миришеха горящите трупове на стълбовете, знаете ли? Ами виждали ли сте някога гола жена с разпран корем да лежи сред училчната прах? Ами виждали ли сте градове, в които хората мълчат и грачат само враните? Вие, още неродени момчета и момичета, пред учебния стереовизор в училищата на арканарската комунистическа република?

Той удари с гърди нещо твърдо и остро. Пред него стоеше черен конник. Дългото копие с широко, грижливо наточено острие се запъваше в гръдта на Румата. Конникът мълчаливо го гледаше с черните цепнатини на качулката. Под качулката се виждаха само тънките устни и мъничката брадичка. Трябва нещо да се направи — помисли си Румата. Но какво? Да го съборя от коня? Не. Конникът започна бавно да замахва с копието за удар. Ах, да!… Румата бавно вдигна лявата си ръка и дръпна ръкава, за да открие желязната гривна, която му бяха дали на излизане от двореца. Конникът се взря, вдигна копието и отмина. «В името господне» — глухо каза той със странен акцент. «Да пребъде името му» — промърмори Румата и мина покрай друг конник, който се мъчеше да достигне с копието изкусно изрязана дървена фигурка на весело дяволче, която стърчеше под корниза на покрива. Зад полуотворените кепенци на втория етаж се мярна пребледняло от ужас пълно лице — вероятно някой от онези бакали, които само преди три дни на чаша бира възторжено ревяха: «Ура за дон Реба!» — и с наслада слушаха топуркането на подкованите ботуши по улиците. Ех, сивота, сивота… Румата извърна глава.

А какво ли става в къщи? — спомни си изведнъж той и забърза. Последния квартал мина почти тичешком. Къщата беше здрава. На стълбите седяха двама монаси. Те бяха свалили качулките си и припичаха на слънце лошо избръснатите си глави. Когато го видяха, те станаха. «В името господне» — казаха те в хор. «Да пребъде името му» — обади се Румата. — Какво търсите тук?» Монасите се поклониха, скръстили ръце на корема. «Вие се върнахте и ние си отиваме» — каза единият. Те слязоха от стълбите и бавно се отдалечиха, прегърбени и пъхнали ръце в ръкавите. Румата погледна подире им и си спомни, че хиляди пъти беше виждал по улиците тези смирени фигури с дългополи черни раса. Само че по-рано в прахта след тях не се влачеха ножниците на тежките мечове. Проспахме, ах, проспахме! — помисли си той. Истинско развлечение за благородните догове беше да се лепнат за някой скитащ монах и да си разказват покрай него пикантни истории. А аз, глупакът, се преструвах на пиян, влачех се отзад, кикотих се с пълен глас и толкова се радвах, че империята не е заразена поне от религиозен фанатизъм. А какво можеше да се направи? Да, какво можеше да се направи?

— Кой е там? — попита дрезгав глас.

— Отвори, Муга, аз съм — каза Румата тихо.

Издрънчаха мандалата, вратата се открехна и Румата се промъкна в антрето. Тук всичко си беше, както винаги, и Румата с облекчение въздъхна. Старият побелял Муга, тресейки глава, с обичайната си почителност протегна ръка за каската и мечовете.

— Какво прави Кира? — попита Румата.

— Кира е горе — каза Муга. — Тя е жива и здрава.

— Отлично — каза Румата, като смъкваше презглава презрамките с мечовете. — А къде е Уно? Защо той не ме посреща?

Муга взе меча.

— Уно е убит — каза той спокойно. — Лежи в стаята на слугите.

Румата затвори очи…

— Уно убит… — повтори той. — Кой го уби?

И без да дочака отговор, влезе в стаята на слугите. Уно лежеше на масата, завит до кръста с чаршаф. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, очите широко отворени, устата, изкривена от гримаса. Около масата стояха с наведени глави слугите и слушаха как в ъгъла мърмори един монах. Готвачката проплакваше. Румата, без да сваля очи от лицето на момчето, започна да откопчава с непослушни пръсти яката на елечето си.

— Мръсници… — каза той. — Какви мръсници са всички!…

Той се олюля, отиде до масата, взря се в мъртвите очи, повдигна чаршафа и веднага отново го пусна.

— Да, късно — каза той. — Късно… Безнадеждно късно… Ах, мръсници! Кой го уби? Монасите ли?

Той се обърна към монаха, дръпна го, изправи го и се надвеси над лицето му.

— Кой го уби? — каза той. — Вашите ли? Говори!

— Не са монасите — тихо каза зад гърба му Муга. — Сивите войници…

Румата от известно време продължаваше да се взира в мършавато лице на монаха, в неговите бавно разширяващи се зеници. «В името господне…» — изхриптя монахът. Румата го пусна, седна на пейката в краката на Уно и заплака. Той плачеше, закрил лице с ръце, и слушаше дрезгавия равнодушен глас на Муга. Муга разказваше как след втора стража на вратата се почукало в името на краля и Уно викал да не отварят, но все пак се наложило да отворят, защото сивите заплашвали да запалят къщата. Те нахлули в антрето, набили и вързали слугите, а след това тръгнали по стълбите нагоре. Уно стоял пред вратата на покоите и започнал да стреля с арбалетите. Имал два арбалета и успял да стреля два пъти, но веднъж не улучил. Сивите хвърлили ножове и Уно паднал. Те го смъкнали долу и започнали да го тъпчат с крака и да го бият с брадвите. Но тогава в къщата влезли черните монаси. Те съсекли двама сиви, а останалите обезоръжили, метнали им примки на шиите и ги извлекли навън.

Гласът на Муга млъкна, но Румата още дълго време седя, опрял лактите на масата в краката на Уно. После тежко се изправи, изтри с ръка сълзите, покапали по небръснатата му от два дни брада, целуна момчето по изстиналото чело и като влачеше с мъка краката си, тръгна нагоре.

Той беше полумъртъв от умора и покруса. Изкачи се тъй или иначе по стълбата, мина през гостната, домъкна, се до кревата и с охкане похлупи лице на възглавницата. Дотича Кира. Той беше толкова изтерзан, че дори не може да й помогне да го съблече. Тя му свали ботушите, след това, плачейки над подпухналото му лице, смъкна от него изпокъсания мундир, метално-пластмасовата ризница и пак се разплака над пребитото му тяло. Едва тогава той почувствува, че го болят всички кокали, както след тренировка по претоварване. Кира го разтриваше със сюнгер, напоен в оцет, а той, без да отваря очи, съскаше през стиснатите си зъби и мърмореше: «А можех да го пребия… До него стоях… С два пръста да го удуша. Живот ли е това, Кира? Да се махнем оттук… Това е експеримент с мене, а не с тях.» Той дори не забелязваше, че говори по руски. Кира уплашено го поглеждаше с изцъклените си от сълзи очи и само мълчаливо го целуваше по бузите. После тя го зави със старите чаршафи — Уно така и не се накани да купи нови — и отиде тичешком долу да му приготви топло вино. А той се свлече от леглото и охкайки от пронизващата тялото му болка, зашляпа с боси крака към кабинета, там отвори секретното чекмедже на масата, порови малко в аптечката и взе няколко таблетки спорамин. Когато Кира се върна с димящо канче на тежък сребърен поднос, той лежеше по гръб и следеше как изчезва болката, как стихва шумът в главата му и тялото му се изпълва с нова сила и бодрост. След като изпразни канчето, той се почувствува съвсем добре, повика Муга и нареди да му приготви дрехи.

— Не отивай, Румата — каза Кира, — недей ходи, остани си в къщи.

— Трябва, малката ми.

— Страх ме е, остани си… Ще те убият.

— Какво приказваш? Откъде накъде ще ме убиват. Те всички се боят от мене.

Тя отново заплака. Плачеше тихо, плахо, сякаш се страхуваше, че той ще се разсърди. Румата я сложи на коленете си и започна да я гали по косите.

— Най-страшното мина — каза той. — И после, нали се готвехме да заминаваме оттук…

Тя се притисна до него и замря.

Муга, тресейки глава, равнодушно стоеше до тях и държеше панталоните на господаря си със златни звънчета.

— Но преди това трябва да свърша много работа тук — продължи Румата. — Тази нощ бяха убити много хора. Трябва да разбера кой е жив и кой е убит. И трябва да помогна да се спасят онези, които ще бъдат убити.

— А на теб кой ще ти помогне?

— Щастлив е, който мисли за другите… Освен това на нас с тебе ни помагат силни хора.

— Аз не мога да мисля за другите — каза тя. — Ти едва се върна жив. Нали виждам, тебе са те били, а Уно го убиха. Ами къде са гледали твоите силни хора? Защо не им попречиха да убиват. Не вярвам… Не вярвам…

Тя се опита да се измъкне, но той я държеше здраво.

— Какво да се прави — каза той. — Този път малко закъсняха. Но сега те отново следят какво става с нас и ни пазят. Защо днес не ми вярваш? Нали винаги си ми вярвала. Сама видя: аз едва се върнах жив, а я ме погледни сега…

— Не искам да те гледам — каза тя, като криеше лицето си. — Не искам пак да плача.

— Я виж! Няколко драскотинки! Дреболия… Най-страшното мина… Поне за нас двамата. Но има хора, много добри, забележителни, за които този ужас още не е свършил. И аз трябва да им помогна.

Тя въздъхна дълбоко, целуна го по шията и полекичка се измъкна.

— Ела си довечера — помоли го тя. — Ще си дойдеш ли?

— Непременно! — разпалено каза той. — Ще си дойда по-рано и сигурно няма да съм сам. Чакай ме за обед.

Тя се дръпна настрани, седна на стола и сложила ръце на коленете си, гледаше как той се облича. Румата, мърморейки си руски думи, навлече панталоните със звънчетата. (Муга веднага клекна пред него и започна да закопчава многобройните токи и копчета.) Облече пак върху чистия потник благословената ризница и най-после каза отчаяно:

— Мъничка моя, разбери ме, трябва да вървя. Какво да правя? Не мога да не отида!

Тя изведнъж каза замислено:

— Понякога не мога да разбера защо не ме биеш.

Румата, който закопчаваше ризата си с бухнали дипли, спря като закован.

— Как така, защо не те бия? — смутено попита той. — Мога ли да те бия?

— Ти не си само добър, хубав човек — продължаваше тя, без да го слуша. — Ти си също така много странен човек. Ти си като ангел… Когато си с мен, ставам смела. Ето сега съм смела… Някога непременно ще те попитам за едно нещо. Ти — не сега, а когато всичко мине — ще ми разкажеш ли за себе си?

Румата дълго мълча. Муга му подаде оранжевото елече с червените фльонги. Румата с отвращение го облече и силно се стегна с колана.

— Да — каза той най-после, — някога ще ти разкажа всичко, малката ми.

— Ще чакам — каза тя сериозно. — А сега върви и не ми обръщай внимание.

Румата отиде при нея, целуна я силно по устата с изранените си устни, после свали от ръката си желязната гривна и й я подаде.

— Сложи я на лявата си ръка — каза той. — Днес в къщи не трябва вече да идват, но ако дойдат, ще им покажеш това.

Тя гледаше подире му и той знаеше точно какво мисли тя. Тя си мислеше: «Не зная, може би си дявол или син божи, или човек от приказните задморски страни. Но ако не се върнеш, ще умра.»

И той й беше безкрайно благодарен, че мълчеше, защото му беше необичайно трудно да тръгне — сякаш се хвърляше надолу с главата от изумрудено слънчев бряг във вонящо блато.

Връщает ме години назад ... с тази книга ! Благодарности за идеята , нека се чете и коментира .

Как напомня описанието на този преврат за исторически събития ! И поведението на дон Реба също !

;) Класиката трябва да се уважи, особено когато темите са актуални . Поздрави за Вас !

Именно, за мен не само напомня, но и е събирателен образ за всички подобни събития. Отново послание между редовете :)

..... Колко силни думи " Хора ли са това или не са хора? Какво човешко има в тях? Едните ги колят направо на улицата, другите седят в къщи и покорно чакат реда си. И всеки си мисли: когото щат, само мене да не пипат. Хладнокръвна жестокост на тези, които колят, и хладнокръвно покорство на онези, които са клани. Най-страшното тук е хладнокръвието. Десет души стоят примрели от ужас и покорно чакат. А идва един, избира жертвата си и хладнокръвно я заколва. Душите на тези хора са пълни с мръсотии и всеки час покорно очакване ги замърсява все повече и повече. И сега в тези спотаени къщи невидимо се раждат подлеци, доносчици, убийци, хиляди хора, сковани от страх за цял живот, безпощадно ще учат на страх децата си и децата на децата си."

Много ти говори този пасаж, ясно е . На мен също . А сигурно и на още мнозина ....

kazvate 4e i na drugi im govori, zashto li ne sam takav optimist ?

Може би гледате едностранчиво, аз познавам хора, на които наистина им говори ;)

Разчувствах се , как да не съчувстваш на Румата след тези думи : ". Живот ли е това, Кира? Да се махнем оттук… Това е експеримент с мене, а не с тях.» След всичко прочетено до момента и аз бих казала това !

Неслучайно главата завършва с - сякаш се хвърляше надолу с главата от изумрудено слънчев бряг във вонящо блато ....

Много симпатизирам на Кира - колко е хубаво, че има и такива като нея, в контраст на сивотата ;)

Наистина - тя е от друго измерение , няма нищо общо със сивотата, която впоследствие се превръща в тъмнина !

и какъв извод има ? трудно е да бъдеш не само бог, а и човек, изпреварил времето си ?

Като че ли е така . Не знам защо, но в подобни случаи се сещам на първо място за Коперник , който всички знаем как свършва живота си заради изказаните прозрения ... но не е само той , колко още хора са били сполетени от подобна участ ! :(

Иска ми се повече хора да мислят така : "Щастлив е, който мисли за другите…" -дали е възможно ?!

Мое скромно мнение - трудно , но е възможно :)

metodite na slujbite za sigornost sa sashtitte kato tezi tuk - nishto staro ne e zabraveno da znaete !

Службите са си служби, тук въпросът опира по-скоро до това защо все още са актуални тези методи ;) и дали днес сме си взели някаква поука от това !

lesno vi e da govorite , ako ne ste se sblaskval s tqh , neise , ne pitai starilo, pitai patilo

Странно звучи коментара на 17, 19 - сякаш само пострадалите от такива служби са ощетените !

Нямам представа какво искате да кажете, но най-малкото звучи едностранчиво !

:) Наистина странно, но всеки с мнението си, жалко, че не се задълбочи по темите в тази глава ...

ok, nqma da sporq pove4e s vas

:))) Явно говорим на различни езици , няма смисъл наистина

Аз направих аналогия на унищожаването на "книжниците" и другите грамотни хора с нивото на образованието и културата в момента в България. Макар и не с такива драстични методи постигано, сега в страната ни качеството на образованието е много ниско. Критериите са тотално занижени, знанията са повърхностни. След нас идва едно поколение, което дори правописа не знае...

За съжаление е самата истина , просто в наши дни драстичните методи са сменени с по-фина манипулация. За всеки е ясно, че образованият човек е много по-труден за въздействие, затова и образованието е подложено на този погром. Дано все пак намерим сили да променим статуквото ! Поздрави :)

Дон Рума наистина е ангел в човешки образ. Той е почтен, искрен, умен, благороден...не виждам нищо отрицателно в него.
Много ми се иска да вярвам, че съществуват такива хора.Благодаря ти.

Наистина е много положителен образ, макар че ще видиш в последната глава пред какво е изправен ... няма да издавам ! Иначе и аз искам подобни хора да са около нас, сигурен съм , че ги има, може би още не е дошъл момента да ги усетим , но и това ще стане ! Радвам се ,че така положително ти повлия този роман , дано има и резултати в живота от това, miaa !

Романът е интересен! Аз го следя много внимателно.
Възможно е да не коментирам често, но за мен е по- важно да усетя смисълът и идеята на този фантастичен роман...Аз искам да ти благодаря за труда, който полагаш. Поздрави и усмивки:))))

Винаги насреща за такива начинания, усмивки и за теб :)))