Андромеда Нео Нула :: Точно преди година започнах в блог. бг

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.09.2010 11:37 - Точно преди година започнах в блог.бг

Автор: universalnite000 Категория: Други

Прочетен: 15151 Коментари: 56 Гласове:

По този повод реших да споделя още няколко силни откъса от моята любима книга - "Трудно е да бъдеш бог" . Преди поздравите - нека още веднъж да помислим над посланията, които не губят своята актуалност .
И така - думата имат Аркадий и Борис Стругацки :)

Той си спомни за Арканар вечер. Солидните каменни къщи на главните
улици, веселото фенерче над входа на кръчмата, добродушни, сити
търговци пият бира около чисти маси и разсъждават, че светът съвсем не е
лош, че цената на хляба намалява, а цената на броните се покачва, че
заговорите се разкриват навреме, магьосниците и подозрителните
книжници се побиват на кол, а кралят, както винаги, е велик и честит, а дон
Реба е безгранично умен и винаги нащрек. «Седнали да измислят!…
Светът бил кръгъл. Според мене, дори квадратен да е, няма защо да
мътиш ума на хората…» «От учението, от учението идва всичко, братя!
Щастието не било в парите, селякът също бил човек, дори нещо повече —
обидни стихчета, и бунтът е готов…» «Всички на кол да ги набият, братя…
Ако мене питаха, какво щях да правя. Направо щях да питам: «Грамотен ли
си! На кол! Стихове ли пишеш? На кол! Таблицата за умножение знаеш?Много знаеш, на кол!», «Бнна, сладурчето ми, още три халби бира и порция
задушен заек!» А по уличния калдъръм — ррррп, ррррррп, ррррп — чаткат с
подковани ботуши плещести, червендалести младежи със сиви ризи, с
тежки брадви на дясното рамо. «Братя! Ето ги нашите защитници! Нима те
ще допуснат? Никога! И моят, моят… На десния фланг. До вчера го
пердашех. Да, братя, няма го вече размирното време. Стабилен престол,
непоклатимо спокойствие и справедливост. Ура, сиви роти! Ура, дон Реба!
Слава на нашия крал! Ех, братя, какъв прекрасен живот настана!…»
А по тъмната равнина на Арканарското кралство, озарена от сиянието на
пожарите и искрите на борините, по пътища и пътечки, изпохапани от
комари, с разкървавени крака, потънали в пот и прах, измъчени, изплашени,
смазани от отчаяние, но твърди като стомана в своето единствено
убеждение, бягат, вървят, лутат се, заобикалят постовете стотици
нещастници, обявени извън закона само защото знаят и искат да лекуват и
учат своя изтощен от болести, затънал в невежество народ; защото
подобно на богове създават от глина и камък втора природа, за да украсят
живота на непознаващия красотата народ; защото проникват в тайните на
природата с надежда, че ще поставят тези тайни в служба на своя
неопитен, наплашен от древното суеверие народ… Беззащитни, добри,
непрактични, далеч изпреварили своя век…

**********************************************************************

— Антоне — каза дон Кондор. — Не се горещи. Вярвам, че положението в
Арканар е изключително, но съм убеден, че ти нямаш нито едно
конструктивно предложение.
— Да — съгласи се Румата, — нямам конструктивни предложения. Но ми е
много трудно да се владея.
— Антоне — каза дон Кондор. — Тук, на цялата планета, ние сме двеста и
петдесет души. Всички се владеят и за всички това е много трудно. Най-
опитните живеят тук вече двадесет и две години. Долетяха само като
наблюдатели. Забранено им беше изобщо да предприемат, каквото и да
било. Представи си само за миг: забранено изобщо. Те не биха имали
право дори да спасят Будах. Дори Будах да бъде тъпкан с крака пред очите
им.
— Не бива да говорите с мене като с дете — каза Румата.
— Вие сте нетърпелив като дете — рече дон Кондор. — А трябва да бъдете
много търпелив.
Румата горчиво се усмихна.
— А докато ние изчакваме — каза той, — докато се примерваме и
прицелваме, зверовете всеки ден, всеки час ще унищожават хора.— Антоне — каза дон Кондор. — Във вселената има хиляди планети,
където още не сме стигнали и където историята си върви по своя път.
— Но тук вече сме пристигнали!
— Да, пристигнали сме. Но за да помогнем на това човечество, а не да
задоволяваме справедливия си гняв. Ако си слаб, отивай си. Върни се в
къщи. В края на краищата ти наистина не си дете и знаеше какво ще видиш
тук.

**********************************************************************

От класните стаи се чуваше врява, скандиране.
«Какъв е кралят? — Светло величество. Какви са министрите? — Верни,
които не знаят какво е съмнение…», «… И бог, нашият създател, каза: «Ще
те прокълна». И го прокле…», «… А когато рогът изсвири два пъти,
пръснете се по двама във верига и наведете копията…», «… А когато
изтезаваният изпадне в безсъзнание, разпитът без престараване да се
прекрати…»
Училище, мислеше си Румата. Гнездо на мъдростта. Опора на културата…
Без да почука, той бутна ниската сводеста врата и влезе в кабинета, тъмен
и студен като зимник. Иззад огромната маса, отрупана с книжа и пръчки за
наказание, насреща му изскочи дълъг, недодялан човек, плешив, с
хлътнали очи, стегнат в тесен сив мундир с отличителните знаци на
Министерството за защита на короната. Това именно беше директорът на
Патриотичното училище, ученият отец Кин, садистът убиец, станал монах,
автор на «Трактат за доноса», който беше направил впечатление на дон
Реба.
Румата отвърна небрежно на прекалено красноречивия поздрав, седна в
креслото и сложи крак върху крак. Отец Кин остана прав, приведен в
почтително-внимателна поза.— Как върви работата? — попита Румата благосклонно. — Едни граматици
колим, други учим, а?
Отец Кин отвори широко усмихната уста.
— Граматикът не е враг на краля — каза той. — Враг на краля е граматикът
мечтател, граматикът, който се съмнява, невярващият граматик. А ние тук…
— Добре де, добре — каза Румата. — Вярвам. Какво пописваш? Четох
трактата ти — полезна книга, но глупава. Как си могъл? Не е хубаво.
Директор!…
— Старах се да блесна не с ум — с достойнство отвърна отец Кин. —
Единствената ми цел беше да допринеса полза на държавата. Не са ни
потребни умни хора. Потребни са ни верни. И ние…
— Добре, добре — каза Румата. — Вярвам. Та пишеш ли нещо ново или
не?
— Готвя се да представя на министъра размишление за новата държава, за
която вземам като образец Областта на Светия орден.
— Какво си намислил? — учуди се Румата. — Искаш да направиш всички ни
монаси?…
Отец Кин стисна ръце и се наведе напред.
— Позволете да ви обясня, благородни дон — разпалено каза той, като
облиза устните си. — Същността е в съвсем друго нещо. Същността е в
основните принципи на новата държава. Принципите са прости и те са само
три: сляпа вяра в непогрешимостта на законите, безпрекословно
подчинение на същите, а също така усърдно наблюдение от всеки над
всички.
— Хм — каза Румата. — И защо?
— Как «защо»?
— Все пак си глупав — каза Румата.

**********************************************************************

Звярът има сърце. И
ние знаем къде се намира той. И това е най-страшното, мой кротки,
безпомощен приятелю. Знаем къде е то, но не можем да го прободем, без
да пролеем кръвта на хиляди наплашени, заблудени, слепи хора, които не
се съмняват в нищо. А те са толкова много, безнадеждно много — невежи,
разединени, озлобени от вечния неблагодарен труд, унизени, неспособни
да надмогнат мисълта как да спечелят още една медна пара повече… И
още не можем да ги научим, да ги обединим, да ги насочим, да ги спасим от
самите тях. Рано, прекалено рано, цели векове по-рано, отколкото е
възможно, в Арканар се появи сивото тресавище, то няма да срещне
съпротива и ни остава само едно: да спасим малцината, които могат да се
спасят. Будах, Тара, Нанин и да речем, още десетина или най-много
двадесетина души…

***********************************************************************

Тя имаше едно прекрасно качество: свято и безкористно вярваше в
хубавото. Ако разкажеш такава приказка на някой крепостен селянин, ще
измънка със съмнение, ще си избърше сопола с ръкав и ще си тръгне, без
дума да каже, само ще огледа добрия и трезвен, но за нещастие малко
побъркан благороден дон. Ако започнеш да разказваш такова нещо на дон
Тамео и дон Сера, няма да те изслушат докрай: единият ще заспи, а
другият ще се оригне и ще рече: «Това всичкото ще каже, е много
благородно, но как е там с жените?…» А дон Реба ще го изслуша докрай
внимателно и след като го изслуша, ще смигне на своите щурмовачета да
извият ръцете на благородния дон отзад и да разберат точно от кого
благородният дон е чул тези опасни приказки и на кого вече е успял да ги
разкаже…

**********************************************************************

От една дълбока ниша в стената се подаде напред щурмовак часовой с
вдигната брадва.
— Забранено е — мрачно заяви той.— Какво разбираш ти, глупак! — небрежно каза Румата, като го отстрани с
ръка.
Той чу, че щурмовакът нерешително тъпче отзад и изведнъж улови
мисълта си, че обидните думички и небрежните жестовете са му станали
рефлекс, че той вече не играе ролята на благородник простак, а до голяма
степен е станал такъв. Представи си се такъв на Земята и му стана гадно и
срамно. Защо? Какво стана с мене? Къде изчезна възпитаното и грижливо
създадено още от детинство уважение и доверие към себеподобния, към
човека, към забележителното същество, наречено «човек»? И нищо вече
няма да ми помогне, помисли той с ужас. Та аз истински ги мразя и
презирам… Не ги съжалявам, не — мразя ги и ги презирам. Мога, колкото
си ща, да оправдавам тъпотата и свирепостта на този момък, покрай когото
минах сега, социалните условия, ужасното възпитание, всичко друго, но
сега ясно виждам, че той е мой враг, враг на всичко, което обичам, враг на
приятелите ми, враг на онова, което смятам най-свято. И го мразя не
теоретично, не като «типичен представител», а него самия, него като
личност. Мразя лигавата му муцуна, вонята на немитото му тяло, сляпата
му вяра, злобата му срещу всичко, което излиза извън рамките на половите
функции и гуляя. И сега това недоносче, което шкембестият баща само
преди години е пердашил, мъчейки се да го приучи да търгува с развалено
брашно и захаросано сладко, този щръкнал дръвник тъпче от крак на крак,
пухти и се мъчи да си спомни параграфите от лошо назубрения устав и хич
не може да се сети дали трябва да съсече благородния дон с брадвата, да
вика «караул» или просто да махне с ръка — тъй или иначе, никой няма да
научи. И той ще махне ръка на всичко, ще се върне в нишата си, ще пъхне в
устата си парче дъвкателна кора и ще жвака, ще пуска слюнки и ще мляска.
И нищо на света не го интересува, и за нищо на света не иска да мисли. Да
мисли. Ами с какво е по-добър нашият орел дон Реба? Да, естествено,
неговата психология е по-заплетена и рефлексите му по-сложни, но
мислите му приличат на тези вмирисани на амоняк и престъпления
лабиринти на двореца и той е вече съвсем неописуемо гаден — страшен
престъпник и безсрамен паяк. Аз дойдох тук, за да обичам хората, да им
помогна да се изправят, да видят небето. Не, аз съм лош разузнавач,
помисли си той с разкаяние. И никакъв историк. И кога затънах в
тресавището, за което говореше дон Кондор? Нима бог има право на друго
чувство освен на жалост?

***********************************************************************

Румата мина половината път със затворени очи. Той се задъхваше, силно
го болеше пребитото тяло. Хора ли са това или не са хора? Какво човешко
има в тях? Едните ги колят направо на улицата, другите седят в къщи и
покорно чакат реда си. И всеки си мисли: когото щат, само мене да не
пипат. Хладнокръвна жестокост на тези, които колят, и хладнокръвно
покорство на онези, които са клани. Най-страшното тук е хладнокръвието.
Десет души стоят примрели от ужас и покорно чакат. А идва един, избира
жертвата си и хладнокръвно я заколва. Душите на тези хора са пълни с
мръсотии и всеки час покорно очакване ги замърсява все повече и повече.
И сега в тези спотаени къщи невидимо се раждат подлеци, доносчици,
убийци, хиляди хора, сковани от страх за цял живот, безпощадно ще учат
на страх децата си и децата на децата си. Не мога повече, повтаряше си
Румата, още малко и ще се побъркам и ще стана същият, още малко и
окончателно ще престана да разбирам защо съм тук… Трябва да се наспя,
да не гледам всичките тези неща, да се успокоя…

**********************************************************************

— Извинявайте, благородни дон, много извинявайте, няма ли да ни каже
благородният дон какво става в града? Аз сък ковачът Кикус по прякор
Куцият, трябва да вървя в ковачницата, а пък ме е страх.
— Недей ходи — посъветва го Румата. — Монасите не се шегуват. Краля
вече го няма. Управлява дон Реба, епископ на Светия орден. Така че стой
си мирно.
След всяка дума ковачът припряно кимаше, очите му се изпълваха с мъка и
отчаяние.
— Орденът значи — промърмори той. — Ах, чумата да… извинявайте,
благородни дон. Орденът… следователно… Какво значи това? Сивите или
пък?
— Не, не — каза Румата, като го разглеждаше с любопитство. — Сивите
май ги изпотрепаха. Тези са монаси.— Брей! — каза ковачът. — Значи и сивите… ама че орден! Че са
изпотрепали сивите, е хубаво. Ами за нас, благородни дон, какво смятате?
Дали ще се приспособим, а? Към ордена, а?
— Защо не? — каза Румата. — И орденът има нужда от ядене и пиене. Ще
се приспособите.
Ковачът се оживи.
— И аз така смятам, че ще се приспособим. Смятам, че най-главното е —
никого не пипай, за да не те пипат.
Румата поклати глава.
— Не е така — каза той. — Тия, които не пипат, най-много ги колят.
— И това е вярно — въздъхна ковачът. — Но какво да прави човек. Гол съм
като тояга, пък осем сополанковци се държат за панталоните ми. Ех, майка
му стара, поне да бяха заклали моя майстор! Той при сивите беше офицер.
Какво смятате, благородни дон, могат ли да го заколят. Пет жълтици имам
да му давам.
— Не зная — каза Румата. — Може и да са го заклали. Ти по-добре помисли
за друго, ковачо. Ти си гол като тояга, но такива тояги като тебе в града са
около десет хиляди.
— Е? — каза ковачът.
— Помисли си — сърдито каза Румата и си тръгна.
Друг път ще измисли нещо, рано му е още да мисли. А като че ли нямаше
нищо по-просто от това: ако десет хиляди такива ковачи се разгневят,
когото си искат могат да направят на мекица. Но все още им липса гняв.
Имат само страх. Всеки за себе си, бог за всичките.

***********************************************************************

Арата млъкна и отново протегна ръка към хляба. Румата гледаше пръстите
му, останали без нокти. Преди две години лично дон Реба със специално
приспособление беше изтръгнал ноктите му. Ти още не знаеш всичко —
помисли си Румата. — Още се утешаваш с мисълта, че си обречен на
поражение само ти. Още не знаеш колко безнадеждно е твоето дело. Още
не знаеш, че врагът е не толкова извън твоите войници, колкото вътре в
тях. Ти може би ще свалиш Ордена и вълната на селския бунт ще теизхвърли на арканарския трон, ще сравниш със земята дворянските
замъци, ще удавиш бароните в Пролива и въстаналият народ ще ти отдаде
всички почести като на велик освободител и ти ще бъдеш добър и мъдър —
единственият добър и мъдър човек в твоето кралство. И от доброта ще
започнеш да раздаваш земя на своите съратници. А за какво им е на твоите
съратници земя без крепостни селяни? И колелото ще се завърти в обратна
посока. И добре ще бъде, ако успееш да умреш от собствена смърт и да не
видиш как се появяват нови графове и барони от твоите вчерашни верни
бойци. Това вече се е случвало, мой славни Арата, и на Земята, и на твоята
планета.

**********************************************************************
Не, на Земята ще отлетим
заедно. Аз ще карам кораба, а ти ще седиш до мен и аз всичко ще ти
обясня. За да не се страхуваш от нищо. За да обикнеш Земята и никога да
не тъгуваш за своята страшна родина, защото това не е твоята родина.
Защото твоята родина те отритна. Защото ти си се родила хиляда години
преди своето време. Добра, вярна, самоотвержена, безкористна. Такива
като тебе са се раждали през всички епохи от кървавата история на нашите
планети. Светли и чисти души, които не познават омразата, не приемат
жестокостта. Жертви. Безполезни жертви. Много по-безполезни от Гур
Съчинителя или Галилей. Защото такива като тебе дори не са борци. За да
бъдат борци, трябва да мразят. А вие тъкмо това не умеете. Така както и
ние сега…

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Арнолд Мостович - "Ние от космоса" (откъси)

Коментари

1. yotovava - Обичам братя Стругацки,
27.09.2010 11:49

като се замислиш, Адам и Ева били изгонени от Рая, защото вкусили плода на познанието...

Поздрави
Валя